Ако си твърде мил през цялото време....
"Ооо, миличка/миличък мой! Не, няма нищо страшно, че блъсна колата ми. Извинявай, че ме настъпи в метрото, и ме изблъска от опашката в магазина. Ами и онази дреболия преди време, дето ти дадох последните си 500 лева, нищо че нямах с какво да си платя тока и вноската за телевизор, сполай да са ти! Междувременно ме съкратиха от работа, но да знаеш, че няма да си ги търся от теб. То е под достойнството ми! Обичай ближния си и му помагай... че за какво сме хора!"
...... значи се е задействала някоя предпазна клапа.
На пръв поглед всичко изглежда съвсем безобидно, а даже и очарователно. Щраусът, оглеждайки се с ужас в агресивната среда наоколо, притеснено върти глава. Опасенията му се оправдават - някакъв друг пернат екземпляр го приближава и оперено започва да го задява, дразни, понякога използва дори човка тук-таме. Щраусът вече се разтреперва, възмущава се, обижда се не на шега и му прикипява от яд. И с пълно право му прикипява.
Но тутакси щраусът се изправя пред друг, много по-страшен опонент - чувството си за морал, приличие и криворазбрана доброта. Освен това, намесва се и най-коварният съветник - страхът. Ами ако вземе, че се изложи и постъпи невъзпитано и зле?! Ако вземе, че нарани с нещо съскащия насреща опонент, който не се свени и да го клъвва дори?
Или още по-лошо - дали няма да се покаже уязвим, наранен или истеричен, ако отвърне (съвсем заслужено) на грубиянските нападки? Не, я по-добре да си скрие главата в пясъка. В пясъка на добрите обноски, правилното възпитание, престорено милата усмивка, щампованите, кухи фрази. Ама на кой му пука, че звучали кухо?! Нали важното е да сме любезни, мили и да възлюбваме ближния! А това, че многоообичният ближен не се свени да използва и нокти, и човка срещу теб, са дребни подробности, незаслужаващи да ги удостоиш с вниманието си.
Ако си мил през цялото време, значи не само се стахуваш. Нещо много по-лошо. Ти се защитаваш през цялото време. И в защитната си реакция на щраус пропускаш единственото, което не можеш да си върнеш по-късно - себе си.
Хубаво - ти отричаш грубостта и агресията. И навън, и у себе си. На пръв поглед - нищо страшно. Даже е мило, правилно и дори благородно.
Обаче са пропуснали да ти кажат, че подобно отричане ще ти се върне тъпкано с лихвите отгоре. При това по начин, при който никога няма да проумееш къде е коренът на злото. Дори не говоря за стреса и депресията, които пренебрегнатото его неминуемо ражда. Вариантите да ти се върне тъпкано за мнимата ти милота, докато отвътре ти се е искало да късаш и хвърляш, са много и разнообразни. И непременно ще имаш честта да изпиташ реализирането на поне няколко от тях. Като пак повтарям - така и няма да вденеш откъде ти се е изтърсило такова чудо на главата. Защото причинно-следствените връзки тук са изключително трудно проследяеми. И точно това е най-лошото.
Само да не си помислите, че правя промоция на грубияните и преднамерено лошото отношение. Но надявам се, разбирате какво имам предвид.
Хубаво е и да повикаме, и да се скараме на наглеца, предредил ни на опашката, и да проявим твърдост, когато се правят на приятно разсеяни и не ни връщат сума в размер на последната ни заплата, че и да строшим нещо понякога. При мен поне това действа безупречно - същински трепач.
И после можем да бъдем мили и любезни колкото си искаме. Обаче искрено! И никога, в никакъв случай не на такава цена, че да "изнасилваме" себе си.
Просто защото е толкова тъжно, когато щампата "любезен и мил" се е превърнала в начин на оцеляване, в спасителната лодка, която да те преведе на отсрещния бряг.
Тя може и да те преведе... обърни се обаче назад, когато стъпиш "благополучно" на брега. Случайно да ти липсва нещо?
О, да, липсва ти. И още как.
| 
