Вали. Обичайно за средата на юни. Всеки бърза да се прибере или поне да се скрие на сухо. Решавам да изляза. Без да трябва да ходя някъде. Ей така, без цел и посока, просто за да се разходя. Нещо напълно непонятно за много хора. А за мен дъжда е успокоение, сякаш отмиване на всички негативни емоции натрупали се през изминалия ден. И ето ме! Ходя из мокрите софийски улици и се усмихвам. Без причина, само защото не виждам причина да не го правя. Но хората около мен са все мрачни. А същевременно и малко безлични... Не виждт нищо хубаво в дъжда и се опитват да избягат от него...Продължавам да се усмихвам. Вярвам, че усмивката е първата и най-лесна стъпка към щастливия живот. Също така и, че доброто настроение е заразно. Но може би греша... По време на разходката си продължавах да се усмихвам, а по лицата на хората се четяха най-разнообразни емоции. Едни се очудваха, други се стряскаха, трети оставаха безразлични. Чудно ми е как в продължение на около 3 часа дори един човек не ми се усмихна... Чувах коментарите на хората, те смятаха че съм луда, че това не може да е нормално, че няма как в това дъждовно време едно момиче просто да върви и да се усмихва... Имаше хора, които смятаха, че съм надрусана с нещо и на това се дължи усмивката ми... А колко по-красиво би било ако хората се усмихваха повече... Какато се пее в една песен “Една усмивка разкрасява твоята душа, а две усмивки променят света...”. А ти как мислиш? Няма ли да е по-приятно да се разхождаш и около себе си да виждаш усмихнати и щастливи хора?
| 
